Тодор Янчев, легендарен капитан на ЦСКА: „Българска армия“ ми липсва

Едно от най-емблематичните имена в българския футбол през новия век е Тодор Янчев. Спечели три пъти титлата с ЦСКА, два пъти взе суперкупата и веднъж купата на България. Феновете на ЦСКА го наричат Капитана с главно К.
Името на Янчев е свързано с почти всичко най-хубаво на „Българска армия“ в последните две десетилетия. От шест години големият халф е далеч от ЦСКА. Тръгна по треньорския път и в момента е в екипа на Стойчо Младенов, друга „червена“ легенда.
Янчев даде ексклузивно интервю за „Труд“.

– Г-н Янчев, мина много време, откакто излязохте от българския футбол, липсва ли ви?
– Да, наистина минаха доста години, откакто прекратих като футболист. Като треньор само четири години минаха, откакто не съм в България. Да, това е доста време. Винаги е най-добре в България да си работиш и да се чувстваш добре. Няма по-хубаво от това да си в собствената си страна и дом.

– Как се живее далеч от семейството?
– Това беше най-трудното препятствие, пред което се изправих, защото досега не бях излизал никъде без семейството. Като играч навсякъде сме били заедно. Но треньорството е друг път и нямахме възможност да бъдем цялото семейство заедно през цялото време.

– Да се върнем на актуалните неща от българския футбол, вече го следите от съвсем близо. ЦСКА изигра с „Лудогорец“ първия полуфинал за Купата на България – как ви се видя мачът?
– 1:1 е открит резултат и за двата отбора. Наистина ЦСКА беше преобразен при Любо Пенев, имам предвид като схема на игра, като желание и като начин на водене на самия мач. Изтърваха хубава възможност да победят, като се има предвид, че „Лудогорец“ беше с 10 души, а ЦСКА поведе. Просто допуснаха лек гол. За съжаление, при ръстовите играчи, с които разполага ЦСКА, допуснаха именно от статично положение да бъде изравнен резултатът. Но двубоят е открит преди реванша и за двата отбора.

– Ако ЦСКА победи, ще има ли проблем да спечели Купата?
– На пръв поглед това е финал преди финала, като се има предвид другата двойка „Арда“ – „Славия“. Но в един финал никой не би трябвало да си мисли, че ще му бъде лесно, независимо какъв отбор ще срещне. Финалът е един мач, всеки надхвърля себе си, виждали сме всякакви резултати. Но нека първо ЦСКА да мисли за препятствието „Лудогорец“, защото има още един мач.

– Бил сте футболист на Любо Пенев. Смятате ли, че ще успее сега в четвъртия си период в ЦСКА?
– Да, първо ми беше президент, след това съотборник, а накрая и старши треньор. Любо Пенев натрупа доста опит като треньор, минаха много години и смени доста отбори, включително и националния тим, така че опитът би трябвало да му е само от полза. Лично аз вярвам, че в тези години той се е изградил в положителна насока като треньор от времето, когато му бях играч.

– Бихте ли казали няколко думи – какъв беше като президент, какъв като съотборник и сега като треньор?
– Като президент тъкмо беше приключил своята състезателна кариера. Беше 2000 г. по времето на Васил Божков. Неговата функция беше по-сплотяваща, защото нямахме достъп до собственика на клуба. Именно Любо беше човекът, който предаваше информацията до собственика, както и от другата страна към отбора. След това ми стана съотборник 2001 г. при Паро Никодимов и при Луиджи Симони, лека му пръст. Като съотборник Любо Пенев е доказал своите качества, само суперлативи мога да кажа. И накрая 2010 г. ми беше старши треньор. Тепърва прохождаше и ЦСКА това бе първият му отбор.

– На стадион „Българска армия“ вашето име е като икона, няма по-успял през новия век от вас. Липсва ли ви ЦСКА?
– Да, много години минаха на „Българска армия“. Този отбор ми даде страшно много. Честно да кажа, липсва ми – обстановката, клубът. Толкова години като футболист, а и преди това като привърженик, няма как да не ти липсва. Сега съм извън „Българска армия“, но следя и се радвам на всеки един успех на отбора.

– През 2000 г. дойдохте с гръм и трясък на „Българска армия“. Вярно ли е, че тогава сте избрали ЦСКА пред „Левски“?
– Да, даже беше 1999 г. По законите на БФС всеки един футболист има право шест месеца преди да му изтече договорът да подпише със следващ отбор. Бяхме с националния отбор на една контрола в Гърция. Още не бяхме минали границата на връщане и по телефона ми звънна Лъчо Танев. Каза ми, че трябва да пътувам до София през седмицата, за да подпишем договор с „Левски“. Шокиран му казах: „Бате Лъчо, аз съм те гонил за автографи, а ти ме караш в „Левски“ да подписвам!“ Отговори ми: „Това е отборът, който те иска към момента. Тогава стой си в „Нефтохимик“.“ Избрах да се развивам и подписах с „Левски“, въпреки че като казах на родителите ми, бяха шокирани как така цесекарско семейство ще има играч в „Левски“. Но след това така се случи, че се свързаха хора от ЦСКА. Визирам Стойне Манолов, който тогава беше в изпълнителната власт на клуба. Каза ми: „Тошко, искам да дойдеш в ЦСКА!“ Отвърнах: „Няма проблеми, но вече имам договор. Ако го скъсате, на драго сърце!“ Така се получиха нещата, че се прекрати единият договор с „Левски“ и подписах нов с ЦСКА.

– Вашият тогавашен шеф Христо Порточанов направи едва ли не пътека до БФС, за да ви задържи. Какво се случи със „скандала на сезона“, както го наричаха?
– Просто имах договор, който изтичаше. Той твърдеше обратното. За Христо Порточанов мога да говоря само суперлативи, защото той ми подаде ръка и пристигнах на 18 години в „Нефтохимик“ от „Розова долина“. Там се изградих като играч, натрупах доста мачове преди да приема предизвикателството топ отбор от ранга на ЦСКА. Така че единствено мога да съм му благодарен. Той си е гледал неговия интерес и интереса на „Нефтохимик“ в случая и е правил всичко по силите си да ме задържи. Но все пак моят договор изтичаше тогава, подписах и започнах да играя в ЦСКА.

– Помним как глобите в „Нефтохимик“ бяха направо странни, например дори за извадена фланелка над гащетата. Как виждате Христо Порточанов като евентуален президент на БФС?
– Беше ръководител, който наистина държеше на дисциплината. Отборът му да бъде накипрен с най-добрата екипировка. В лагерна обстановка държеше всички да бъдем облечени еднакво. Държеше на порядките, които са много важни в един клуб и като цяло в едно семейство. Винаги е хубаво като погледнеш един отбор, да ги видиш всички еднакви, а не единият с някаква блузка, другият с различни маратонки. Не за първи път сме имали такива глоби от него, но като връщам лентата назад, са били за хубаво. А що се отнася до неговата кандидатура, той е показал, че може да управлява. Вече какво ще стане, ще видим на изборите.
– Бихте ли разказали някоя куриозна случка с него или това са въпроси повече за Стойко Сакалиев?
– Много години минаха, а и аз не съм по куриозните неща. Стойко ги помни и умее да ги разказва най-добре.

– С ЦСКА спечелихте всичко възможно, бяхте и с много ръководители на „Българска армия“. Кога беше най-интересно?
– Интересно винаги е било, но последните години бяха наистина тежки, в които работех като играч и по-късно като треньор. Видяхме доста интересни неща и при Александър Томов, и при „Титан“ като собственици. Тези години бяха тежки и изпълнени с доста препятствия, през които мина и отборът, и треньорите съответно, които водеха през това време ЦСКА.

– Вярно ли е, че месеци наред не сте получавали заплати?
– Вярно е. Лично при мен се получаваше така, че винаги съм бил сред изчакващите като капитан. Неслучайно като се случи случката със Стойчо Младенов и щаба му, аз се хванах именно за тези неща, за да си тръгна. При мен винаги е било да мине отборът първи, по-важните играчи. Аз съм бил капитан и никога не съм имал проблеми от финансово естество към клуба.

– Споменавате за момента, когато отивате в „Славия“.
– Да, исках да покажа, че след като капитанът, който най-много обича клуба, е готов на това действие, нещо не е както трябва.

– Със „Славия“ направихте един много запомнящ се мач на „Герена“, за когото сигурно още десетилетия наред хората ще говорят. Какво е като цесекар да спреш „Левски“ за титлата по такъв начин и пред толкова много хора?
– След края на мача виждах голямо разочарование в привържениците на „Левски“, бяха се нагласили да празнуват. Видях голяма болка в тях и веднага си представих, ако беше моят отбор от другата страна и какво изживяват. Лично аз защитавах цветовете на „Славия“ и в този двубой се представихме добре. Много хора мислеха, че е ясен мачът. Преди това се изговориха много неща, но „Славия“ показа, че играе за честта си и завършихме 1:1.

– След Христо Порточанов тогава имахте възможност да бъдете и при друг ексцентричен бос – Венци Стефанов. Бихте ли сравнили двамата?
– От него съм видял само добро. В момента, в който го помолих да ме пусне да си завърша кариерата в ЦСКА, Стефанов не ми направи нито един проблем. За него мога да кажа само хубави неща и съм видял само хубаво от този човек! Имат доста сходни прилики двамата.

– Кой трофей бихте оценили най-високо във вашата кариера?
– Може би успехът на едно дете, което изпълни мечтата си да вдигне шампионската титла с любимия си отбор, да стане капитан на този любим отбор. Може би това е най-значимото като личен успех. Сега се сещам и за друго. Смених три държави, играх в Турция, Гърция и Дания. През цялата ми кариера от „Нефтохимик“ когато заиграх, навсякъде съм бил несменяем титуляр. Нямам мачове на резервната скамейка да стоя дълго време. Единствените ми пропуски да не взема участие са били или заради контузия или заради натрупани картони.

– Феновете на ЦСКА ви наричат Капитана с главно „К“. Какво е да носиш лентата на този клуб?
– Това е призвание! Много играчи не осъзнават какво е да бъдеш капитан, каква голяма отговорност се носи. Не е само да сложиш една лента на ръката и да изтеглиш жребия преди мача. Тази фигура винаги е трябвало да бъде за пример – как тренира, как сплотява отбора. Това е треньорът на терена! Де факто трябва да е най-концентриран от целия отбор, да ги нарежда при статични положения, да внимава за всеки, който се е разсеял от дадените тактически указания. И най-вече това е обединителят, който трябва да държи климата в съблекалнята, защото това е едно семейство. Да не се разделят на групички, на българи, на чужденци, всички да бъдат заедно.

– Имате един специален гол в Европа за ЦСКА. Знаете ли за какво ви питам?
– Или за „Рапид“, или за „Базел“.

– Голът срещу „Базел“ беше №300 за ЦСКА в евротурнирите.
– Да, наистина хубав гол беше, красив.

– Но се случи точно вие да го вкарате.
– Да, късмет, благодаря на Бог. От корнер се получи хубава топка. Стана красив гол, но за съжаление не ни беше достатъчен да вземем нещо повече.

– До ден днешен ЦСКА спазва една традиция, която има от много години и това е да сменя треньорите. Правилна ли е тази политика и бихте ли казали вие от кой треньор най-много сте научил?
– Като цяло политиката в един гранд е ако няма резултати, да се търси смяна на треньора. Не само в ЦСКА много се сменят треньорите. В България това е малко в повече. Няма ли резултати, първият човек, който изгаря, е треньорът. Най-много съм научил от човека, който ме взе със себе си в „Кайсар“. С него станах два пъти шампион в ЦСКА. Говоря за Стойчо Младенов. Той е човек-победител! С него и като играч се чувствах най-добре, най-подготвен. Постигнахме успехи, които сега доста трудно печелим.

– Вие сте рекордьор по мачове в европейските турнири с ЦСКА. Помните ли първия и последния мач и кой от всички тези 49 двубоя е най-паметен?
– Първият ми беше с „Конструкторул“ през 2000 г. Беше хубава тръпка, още повече на реванша имах късмета да вкарам и първия гол на „Българска армия“ от дузпа, макар че не съм от дузпаджиите.

– Защо вие я бихте, при положение, че Бербатов вкара пет гола в този мач?
– Бербатов, а и капитанът Мето Деянов – не помня, но май го контузиха и го нямаше, аз взех топката, заложих я и вкарах. Така открихме този прословут резултат 8:0, а след това Митко вкара пет гола. От тези 49 мача минахме и през много хубави моменти, отстранихме и доста добри отбори. Примерно един „Шахтьор“ (Донецк), който в последните години е хегемон не само в Лига Европа, а вече и в Шампионска лига. Това са хубави моменти, които не се забравят.

– В последния момент отпаднахте от състава за европейското през 2004 г., което ни е последното участие на голям форум. Доколко това ви нарани и какво се случи?
– Живеех с тази мечта, защото в целия квалификационен цикъл бях неизменна част от отбора, класирал се за европейското първенство в Португалия. Доста тежко преживях този период, защото се виждаш на европейско, виждаш се в групата. Имахме уверение даже и от ръководители, които ръководеха националния отбор. Правеха се екскурзии и се записваха близки на участниците, ако искат да присъстват. Обадиха ми се и на мен, но в последния момент отпаднах от списъка. А влязоха имена, които до този момент нямаха една изиграна квалификация. Наистина тежък период.

– Скоро ще навършите 45 години – как виждате кариерата си?
– Виждам я насочена в треньорството. Като футболист било, каквото било. От момента, в който спрях, отворих нова страница от най-ниското стъпало и започнах да изкачвам постепенно стъпалата.

– В последните години неизменно сте със Стойчо Младенов – какво научихте най-много от него?
– Човек, който си върши с любов работата, голям професионалист, голям шампион! Независимо с какъв отбор разполага, той е максималист. Взима максимума от дадени играчи, а това е похвално и малко треньори имат такава дарба. Когато ме покани в „Кайсар“, още първите месеци обяснявах на кой ли не, че до година-две ние ще спечелим нещо. Президенти, спортни директори гледаха малко странно, защото явно знаеха какъв е отборът. Беше невероятно помощник да говори как ще се спечели титла или купа, но ето че и това се случи.

– Имате всички треньорски лицензи, на вашата възраст много хора вече са старши треньори. Мислите ли, че е време и вие да започнете по този път?
– Да, дипломирах се доста рано. Започнах още като действащ футболист през 2004 година да изкарвам лицензите. Минах през всички лицензи, след това се записах в НСА, взех магистратура. Това е пътят, по който се подготвях и опитът, който натрупах при Стойчо Младенов ми дава увереност и мисля да вървя по този път – да се развивам като старши треньор.

– Виждате ли се един ден като старши треньор на ЦСКА?
– Това ми е желание, но дали ще стане, един Господ знае.

– На мача ЦСКА – „Лудогорец“ видяхме как от 22 човека на терена има само един българин титуляр – Иван Турицов от „червените“, а всички останали бяха чужденци. Вие как гледате на това и ако бяхте старши треньор, щяхте ли да залагате повече на българи?
– Първо зависи в кой отбор си старши-треньор, каква е философията му, какви са целите. Много е важно каква е селекцията, с която разполага. Оттам нататък вече, ако имаш качествени българи, няма нищо по-хубаво от това да ги налагаш и да ги развиваш. Но все пак всичко зависи от целите и от философията.

– Бяхте шеф на Академия „Царско село“, на всички подрастващи отбори в нея. Смятате ли, че България все още ражда таланти?
– Благодаря на Стойне Манолов, който ме покани. Натрупах чудесен опит и като директор, и като старши треньор на първия отбор. България все още има и ражда таланти, просто трябва да има нужните качествени треньори, които да ги тренират и създават. Пак се обръщам и към треньорската школа, защото е много важно какви хора взимат лицензи. Те са преди всичко възпитатели и е много важно какъв човек ще възпитава тези деца, как ще ги изгражда като характери, защото те преминават през много трудни етапи в своето юношество. Трябва да имаш един стойностен човек, който да те изгради не само като футболист, но и като личност в живота.

– Започнахте от „Розова долина“, за да станете икона за ЦСКА през XXI век. Във вашето семейство спортът обаче продължава. Бихте ли разказали точно за едно подрастващо дете, което иска да постигне своите мечти?
– Дъщеря ми Виктория се занимава усилено със сноуборд във фрийстайл дисциплините. Доста талантлива е, но от нея зависи как ще се развие пътят ѝ.

– Какво ѝ казвате като треньор, не като баща?
– Като треньор ѝ казвам да не се отказва, да си гони целите докрай. Тръгне ли по пътя на спорта, няма лесно. Там са само лишения и е нужно да прави доста компромиси с личното си време и с дисциплината си в личния живот. Така че от нея зависи дали ще се развие в сноуборда.

Автор: Боян Бойчев в-к Труд

Leave a reply